Имената на месеците в съвременния книжовен български език са латински по произход. Те приобщават българския език към другите европейски езици, проникват чрез гръцки в най-ранната старобългарска епоха и заменят старите названия на месеците, пишат от Института по български език "Проф. Любомир Андрейчин" към БАН.
Старобългарските имена за дванайсетте месеца са коренно различни от латинските:
просинець ‘януари’ (вероятно от глагола просияя, защото слънцето започва да свети по-дълго през този месец),
сѣчець ‘февруари’ (от глагола сека, тъй като студът сякаш сече през този период),
соухы ‘март’ (от сух, понеже месецът е безводен),
брѣзовь ‘април’ (от бреза, защото брезите започват да се развиват по това време),
изокъ ‘май’ (от название на скакалец, който напада посевите през този период),
трѣвень ‘юни’ (от трева, понеже тревата израства буйно през юни),
чръвенъ ‘юли’ (от название на червеи, които се събират през юли за добиване на червена боя),
заревъ ‘август’ (от глагола зарева, тъй като елените започват да реват в края на лятото),
руенъ ‘септември’ (от руен със значение ‘жълто-червен’ поради обагрянето на растенията),
листопадъ ‘октомври’ (от листопад поради падането на листата),
груденъ ‘ноември’ (от грудки, защото земята става на грудки от студ),
студенъ ‘декември’ (от студен, тъй като месецът е много студен).
Както се вижда, произходът на тези названия е свързан с климата, растенията и животните. Нашите предци въз основа на своя вековен опит създават свой собствен набор от имена на месеци. Днес тези имена не се използват, запазени са само в някои диалекти, във фолклора и в ръкописи, например в едно евангелие от с. Тича, откъс от което публикува Г. С. Раковски. Старобългарските имена са родствени с имената на месеците в други съвременни славянски езици – хърватски, чешки, полски, белоруски, украински.
